Защо срамът не учи

Понякога децата започват да мълчат не защото са разбрали. А защото ги е страх да не сгрешат отново.

В училище често виждаме само поведението – разсейването, говоренето, грешките, отказа. Но зад тях понякога стои едно дете, което вече не се чувства спокойно да опитва.

А ученето има нужда точно от това – от спокойствие, сигурност и усещане, че можеш да грешиш, без да загубиш мястото си.

Спомням си дете, което знаеше отговора. Виждах го в очите му. Вдигна ръка несигурно, започна да отговаря… и сгреши. Последва смях от други деца и бърза забележка. След това дълго време не вдигна ръка отново.

Не защото не можеше. А защото вече свързваше грешката със срам.

Понякога възрастните използваме срама с добри намерения.

 За да „научим“.

 За да „възпитаме“.

 За да „не се повтаря“.

И понякога това наистина спира дадено поведение. Поне за момента.

Но често заедно с него спира:

• инициативата,

• смелостта,

• увереността,

• желанието да опитваш.

Срамът кара детето да се свие. А ученето изисква точно обратното – любопитство, участие и усещане за безопасност.

В такива моменти обръщам внимание не само на детето, което е сгрешило, но и на децата, които са си позволили да се присмеят.

Защото начинът, по който реагираме на чуждата трудност, също се учи.

В моята класна стая уважението, добронамереността и усещането за сигурност са по-важни от това кой е отговорил правилно пръв.

Няма значение колко пъти едно дете ще сгреши. Няма значение колко пъти ще трябва да обясня отново.

Понякога ще рисуваме. 

Понякога ще играем сценки. 

Понякога ще търсим различен път, докато стигнем до разбирането.

Това е част от ученето.

Но има нещо, с което никога не искам децата да свикват — подигравката в момент на трудност.

Защото класната стая не е просто място за уроци. 

Тя е малка общност.

А когато прекарваме заедно по-голямата част от деня си, децата постепенно

започват да усещат тази общност почти като семейство.

И точно тогава става важно не само как учим, а и как се отнасяме един към друг, докато учим.

Това не означава да няма граници. 

Не означава да няма корекция. 

Не означава да оставим децата без посока.

Означава начинът, по който ги водим, да не ги кара да се чувстват „лоши“, когато

срещнат трудност.

Понякога една различна реакция променя много.

Вместо:

„Колко пъти ще го повтарям?“

може би детето има нужда да чуе:

„Хайде да опитаме отново заедно.“

Вместо:

„Как може пак да не внимаваш?“

може би:

„Виждам, че ти е трудно да се съсредоточиш днес.“

Децата не учат само от думите ни. Те учат и от начина, по който се чувстват около нас.

И понякога най-ценната среда за учене не е тази, в която детето се страхува да сбърка, а тази, в която знае, че грешката няма да го лиши от уважение.